Доц. Елисавета Стефанова колекционира детски усмивки

23.08.2017

Първото нещо, което децата и възрастните забелязват при среща си с доц. Елисавета Стефанова, е плюшената играчка на слушалките, висящи на врата й. Маймунката буди любопитство у малките й пациенти, а родителите се усмихват широко, защото си спомнят, че и те някога са били деца. След това обаче идва трудната част – семействата се изправят пред здравословните проблеми на наследниците си.


Доц. Стефанова е „колекционер на детски усмивки“. Може би затова самата тя е радушен и топъл човек. Твърди, че е отдала сърцето си на професията, но не смята, че това е някакъв подвиг. Просто в медицината така стоят нещата – или живееш с проблемите на пациентите си, или нямаш място в болницата.


„Мисля, че имах нормално детство“, отбелязва лаконично доцентката. Но бърза да добави, че баща й е юрист, а майка й – детски ендокринолог. Заради натоварения график на лекарката двете със сестра си практически били отгледани от единия си родител. Баща им ги водел на куклен театър, учел с тях уроците и споделял тревогите им.


Подобно на всеки отдаден на работата си медик, майка им била или на дежурство, или приемала разтревожени родители в дома им. Но дори и да нямало върволица от болни малчугани пред вратата им, тя пренасяла всичките си тревоги около лечението на малките пациенти вкъщи, а те дружно я успокоявали и развеселявали с каквото могат.


„Когато аз или сестра ми боледувахме, мама ни взимаше с нея на дежурства. Спомням си, че веднъж бях със скарлатина. Трябваше да ми слагат някакви инжекции и тъй като вкъщи нямаше кой да го прави, отидох с нея в болницата“, разказва с усмивка тя. По онова време антибиотиците се инжектирали с големи стъклени спринцовки, които имали още по-големи метални игли.


Елисавета Стефанова не била от най-послушните деца и когато дошло време за антибиотика, започнала да тича около голямата кръгла маса в лекарския кабинет. Майка й много се ядосала, защото била на работа и имала доста задачи. „Нямаше как, тя трябваше да съчетава майчинството с професионалната си реализация. Тогава се опитвах да избягам от инжекцията, а сега си давам сметка колко трудно й е било“, поглежда философски на случката ендокриноложката. Никога не е ревнувала от децата, които майка й лекувала. Понякога си играела с тях по коридорите на болницата.


„Мисля, че от съвсем малка свикнах с ритъма на тази професия и реално никога не съм била изправена пред дилемата дали да избера тази, или друга професия“, признава детската ендокриноложка. Спомня си също така, че майка й прави дисертацията си върху пубертета на момичетата в България. „За целта тя взе моя клас за изследвания, защото в този момент бях около 11 или 12-годишна. Беше много забавно и в същото време вълнуващо“, спомня си още доц. Стефанова. Още тогава подсъзнателно знаела, че ще я наследи в медицината. По линия на баща й във фамилията имало много хора с язва на стомаха.


„На 16-годишна възраст сестра ми едва не умря от един тежък кръвоизлив вследствие на язвата си. Оттогава на нея се гледаше като на болното дете в семейството. Ето защо, когато тя завърши училище, всички вкъщи единодушно решиха, че професията й трябва да е по-спокойна, за да няма подобни проблеми напред във времето“, обяснява доц. Стефанова защо по-голямата й сестра е поела по пътя на инженерните науки. И докато сестра й имала по-голям афинитет към математиката, тя самата била увлечена от биологията и химията. Така съвсем естествено се стигнало до решението й да кандидатства медицина.


Завършила е 35-а гимназия в столицата с преподаване на руски език. „Желанието на всеки млад човек накъде ще поеме след училището, обикновено се оформя в последните класове. Така се случи и при мен. Имам приятелка и съседка, която боледуваше от ревматизъм в детска възраст. Заболяването увреди и сърцето й. Наложи се на няколко пъти да лежи в болница. И точно това отключи у нея желанието да завърши медицина“, спомня си доц. Стефанова.


През 1976 г. двете с приятелката си кандидатстват в Медицински университет – София. „Успехът ми беше много добър и влязох по първото си желание – медицина. Имаше и направление „Педиатрия“ като отделна специалност, но в крайна сметка всички учехме почти едно и също, така че нямаше смисъл да се профилирам още от самото начало“, обяснява детската ендокриноложка. Днес тя е любим на родителите педиатър, а най-добрата й приятелка – успешен фармацевт.


Елисавета Стефанова завършва Медицинската академия в София през 1982 г. „Когато трябваше да избера специалност, майка ми изигра голяма роля. Все пак бях израснала, тичайки по коридорите на педиатричната клиника, и решението ми беше някак предизвестено“, продължава разказа си тя. Естеството на работата с деца било доста по-различно, но въпреки натоварването тя решила да не изневерява на гените си и без да се замисли, се „хвърлила в дълбоките води“ на професията.


„В моя курс имаше и други студенти, чиито родители бяха лекари. Към края на следването забелязах, че всеки се ориентира към специалността на майка си или баща си. Мисля си, че едно такова решение е напълно обяснимо – ние свикваме с пациентите на родителите си от малки и те ни се струват някак по-симпатични от останалите“, обяснява доц. Стефанова. Реално, майка й по-скоро се опитала да я разубеди. Казала й, че педиатрията е трудна специалност, има тежки състояния и детето може да ти загине в ръцете. Насочила вниманието й към клиничната медицина, но тя категорично отказала.


„Погледнато от днешна дата, не съжалявам за нищо. Ако ме върнат назад във времето, пак бих избрала педиатрията“, твърди тя. Децата били едни от най-добри пациенти и благодатни за лечение, тъй като бързо се възстановяват след някои остри състояния. „Няма нищо по-хубаво от това да наблюдаваш как те се подобряват. Усмивката им при изписването от болницата е нещо незаменимо, много ценно и докосващо сърцето“, отбелязва мило доц. Стефанова.


След дипломирането я изпратили по разпределение в благоевградската болница. „Самото разпределение е нещо като търг. В една голяма аудитория се бяха събрали представителите на различните окръзи и една голяма комисия от 12-13 души, които питаха всеки кой, къде и какво иска да работи. Аз заявих, че искам да започна работа в педиатрия. Някои от представителите на окръжни болници ме поканиха при тях, но аз предпочетох възможно най-близката дестилация до София, за да мога по-лесно да се прибирам вкъщи през почивните дни“, спомня си за онези времена детската ендокриноложка.


За нейно голямо щастие успяла да започне работа в педиатричната клиника на болницата в Благоевград, след това давала дежурства в поликлиника, покривала и детските градини и ясли в определен участък. Това й позволило за около 3 години да се запознае с цялата структура на детското здравеопазване у нас.


„Първите две седмица си малко като в „небрано лозе“, въпреки че теоретично си добре подготвен. Стресът от първата работа, самостоятелната квартира и тотално новата среда е доста натоварващ в началото. За щастие обаче медицинските сестри в Благоевград ме приеха много добре и в началото ми помагаха да се ориентирам в обстановката“, продължава разказа си доц. Стефанова. Много им е благодарна и все още поддържа приятелски отношения с някои от тях.


„Спомням си за едно инфарктно дежурство. Като най-нов член на екипа ме оставиха съвсем сама на работа навръх Нова година. За нещастие дойде 2-годишно дете в много тежко състояние – с бронхит, дихателна недостатъчност, цианоза и т.н. За няколко секунди изпаднах в шок, но сестрата веднага ме успокои с думите: „Спокойно, сега ще направим каквото трябва и ще видиш, че утре няма да му има нищо“. Тези думи ми подействаха стабилизиращо и действително си свършихме брилянтно работата“, отбелязва с въздишка доцентката, все едно току-що е спасила малкия си пациент. Състоянието на детето действително се подобрило бързо и когато на следващата сутрин докладвала случая по време на визитация, завеждащият клиниката не повярвал, че то е било с бронхиална обструкция.


„По законите на Мърфи при мен идваха все тежките и критични случаи. Бях се провъзгласила за „голям кутсуз“. Тъй като нямах специалност, всеки път, когато дойдеше дете в тежко състояние, трябваше да викам за второ мнение лекар с по-голям опит. Колегите направо ме бяха намразили“, отбелязва с усмивка доцентката. Спомня си и за едно голямо дете със спонтанен пневмоторакс и дихателна недостатъчност. Повикала педиатърката на разположение, която в този момент пазарувала. В началото тя се разсърдила, че не може да си купи зеленчуци и да се прибере вкъщи. Но когато видяла малкия пациент, признала, че младата лекарка е взела най-правилното и адекватно решение. Случаят действително бил много тежък.


На друго нейно 24-часово дежурство пък пациентите започнали да се точат един след друг. На разположение бил завеждащият на отделението. След като няколко пъти ходил до болницата и се връщал вкъщи, решил да дежури до края на работния ден със своята колежка. „Накрая дойде и едно 7-дневно бебе с гърч. Тогава той въздъхна и ми каза, че ще остане до 20 часа, за всеки случай“, смее се с глас доц. Стефанова, макар в онзи момент никак да не й е било смешно. Хубавото на лекарската професия било, че след време гледаш с други очи на инфарктните ситуации в миналото.


През 1986 г. започва работа като младши асистент към Клиниката по ендокринология в Катедрата по детски болести към МУ-София. Придобива специалност по детски болести през 1989 г., а няколко години по-късно отива да специализира в Детската ендокринологична клиника на професор Ларон, Израел. В периода 1995-1997 г. придобива и специалност по детска ендокринология и болести на обмяната. По това време е вече главен асистент в Катедрата по детски болести и завежда отделение по ендокринология и генетика при Детската университетска болница в София. През 2012 г. защитава докторска дисертация на тема „Синдром на Търнер и лечение с растежен хормон“.


Д-р Стефанова е член на Българското дружество по педиатрия, на Европейската асоциация по детска ендокринология, на Българското дружество по ендокринология и на Дружеството по детска ендокринология. Участвала е в редица клинични изпитвания, свързани с растежния хормон и с преждевременен пубертет. Твърди, че професионалните й интереси са в областта на нарушенията в пубертета и лечението им, диагностиката на ниския ръст и лечението с растежен хормон, синдрома на Търнер, затлъстяването сред юношите, заболяванията на щитовидната жлеза и т.н.


„Някъде от 90-те години на миналия век педиатрите започнаха да се профилират. И тъй като аз имах интерес към ендокринологията, а и майката ми беше специалист в това направление, някак естествено и аз поех в тази посока. Хормоните са една фина система, всички се свързани помежду си и ми харесваше, че тази дисциплина развива логическото ми мислене“, споделя още доцентката.


Прави й впечатление, че през последните години затлъстяването при децата се превръща в епидемия. Те не спортуват активно, хранят се неправилно и са подложени на стрес в семейството и училището. „Ето например болестите на щитовидната жлеза се подмладиха много през последните 30 години. Едно време, когато аз започвах работа през 1986 г., в детското отделение идваха по 2-3 дечица с тиреотоксикоза годишно, а сега преглеждаме по толкова на месец. Това се дължи именно на напрегнатия начин на живот“, уточнява специалистката и лицето й губи усмивката си. Замисля се за секунда и допълва, че диабетът също се превръща в много голям проблем за учениците.


„Честотата на останалите ендокринни заболявания – вродена надбъбречна хиперплазия, вроден хипотериоидизъм и т.н., се задържат на едни и същи нива. Тук добрата новина е, че вече имаме далеч по-добри възможности за ранен скрининг и ефективно лечение“, отчита напредъка на медицината доц. Стефанова. Въпреки това обаче, когато заговори за болестите при децата, става някак тъжна и замислена. Признава, че най-много я мъчи проблемът със затлъстяването сред малчуганите. От години се бори заедно с колегите си да въведат плод и мляко в училищните лавки. Борбата обаче била безмилостна, тъй като и финансовите интереси били големи.


Освен с продавачите на бързи и некачествени храни тя води и битка с родителите. „Не мога да разбера защо, когато им кажа, че детето им трябва да е на специален режим за корекция на теглото, те веднага му носят солети и бисквити. Те не са диетични, но ми е трудно да им го обясня“, признава специалистката.


Често й се налага да е малко по-рязка с майките и татковците, бабите и дядовците, но го прави в името на пациентите си. За щастие това им действа отрезвяващо, а не води до агресия от тяхна страна към медиците. Дава си сметка, че ще се пребори трудно с поговорката: „Хапни баба, да си здрав“. Но не смята да се откаже. А ние й пожелаваме успех!


Bookmark and Share
Още от Новини

"Мушиците" в очите мъчат предимно пенсионерите

14.08.2017

Случвало ли ви се е да имате летящи „мушици“ в окото? Хората виждат тези мътнини (от английското eye floaters) най-вече при силна светл

виж още

Отново агресия! Нападнаха спешен медик в Добрич

14.08.2017

За поредно нападение над спешен лекар съобщават от МВР. Този път става въпрос за медик, който е бил нападнат в Спешния център в Добрич, информира

виж още

Линейките ще имат радиовръзка, въпреки изтеклия договор

14.08.2017

„Консорциум електронно здравеопазване“, които осигуряваха комуникационна свързаност и поддръжка на информационно-комуникационнит

виж още

Калкулатор Body Mass Index
Erectile dysfunction
Heart attack

Здравен календар октомври 2017

П В С Ч П С Н
3031    1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
Виж още

Анкета

Може ли да се разчита на "Спешна помощ"?

Резултатите